Кои са новите будители?

Щрихи от духовно-моралния профил на Васил Левски

Дата: 16.02.2016г.

Автор: Добринка Тодорова

Категория: Исторически личности, Възраждане


Щрихи от духовно-моралния профил на Васил Левски
"Не щях да съм турски и никакъв роб" Васил Левски

Всеки народ има личности, с които иска да се отъждествява, личности емблеми за духовния му ръст. С тях народът иска да го оприличават, те са неговият своеобразен паспорт за пред света. Такива личности за България са Левски и Ботев.

Тук ще се спра на единия от тях – Левски.

Той се превръща в легенда с романтично–героичен ореол още приживе. Изключителната епоха роди своята изключителна личност. Но откъде идва особеното сияние на тази харизматична личност сред плеядата от революционери, будители, духовници, творили историята на своето време?

Като че ли всеки е усещал, че не може да държи равенство с този „нечут характер“. Без съмнение неговата личност поразява с нещо внушително и силно.

Действително Апостола издига най-висок глас за българската свобода и национална и държавна независимост. Новата идейна висота, до която той достига е: „Да се работи вътре.“ С чети отвън България няма да извоюва свободата си – необходимо е да се организира самият народ за въстание. Поставя ясната цел:

„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско–тиранска система и да се замени с демократска република. На същото това място (…), в което днес безчеловечно беснеят турски кесаджии и еничери, в което владей правото на силата, да са постигни храм на истината и правата свобода, и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности.“
Левски и Ботев

Апостолът е правел впечатление с голямата си убедителна сила, която умеела да прави от мечтаните надежди за бъдещето една близка възможност. Хората, които са попадали под магнетизма на неговата личност, твърдели, че пламенната му вяра се е преливала от душата му в душите на неговите слушатели. Националната гордост и самодостойнството у него викат до възбог. Пословична е била неговата нетърпимост към „всекидневните мъки и гнусоти“ - естествен душевен бунт против всякакъв гнет. „Не щях да съм турски и никакъв роб.“ Дори физическият му портрет на човек с гордо чело, остър поглед, стиснати уста е говорел за душа със смели пориви и решителност, непримирима с униженията на робството. У сънародниците си търсел българското чувство, като е завладявал въображението и е пленявал умовете. Съвременниците му свидетелстват, че Дякон Левски още при пръв допир е можел да вдъхне доверие. В неговата природа е царувал инстинктът за действие, който хвърлял назад всичко друго. „Той бе неподатлив на отчаяние“ Сам Ботев пише за това в писмо до Киро Тулешков:

“ ..Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов”, но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изминявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!...’’ Хр. Ботйов [Букурещ, ноември-декември 1868 г.]

По дух е бил жизнерадостен и оптимист, песнопоец с хубав глас. Панайот Хитов, чийто знаменосец е бил Левски, си спомня за него:

„Той не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. От веселия живот знаеше само смеха , хумора и песните за юначество. В боя бе пъргав и решителен като лъв.“

А Симеон Радев в своите „Строителите на съвременна България. Неиздаван ръкопис“ пише:

„Самохвалство в него нямаше – той бе съвършено чист от тая слабост у войводите, но едно голямo самочувствие, решителност, енергия, горд дух.“
Левски - знаменосец на четата на Панайот Хитов

Има една черта, която различава Левски от другите водачи и го възвишава. Другите не само не търпят съперничество, но мъчно търпят и спор. Дякон Левски сам търси чуждото мнение: "За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!"

Раздорите между дейците будят у него силно възмущение: „Стига, стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите.“

В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: „Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!“ В дописка до в. „Свобода“ от 28.01.1871 г. четем: “Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака.“ И пак, и пак: „От едно място трябва да се свири.“ Сравнявал е работата с раздори между „братята съдейственици“ с „жаба през угар“.

Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: „ Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките.“

Силното му чувство за отговорност не допуска под прикритието на вишегласието личната отговорност да се губи в общата.


„Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.“

Тези велики думи говорят толкова красноречиво за своя автор. Човек на свръхвисоките цели, граничещи с чудеса, човек на огромния риск, след който нищо няма да остане от статуквото, човек, даващ всичко, и очакващ в пълна мяра. Излизащ извън руслото на общоприетото, в крайност превземащ позиции, пленяващ с мащабите на личността си, завладяващ въображението. „Нечут характер“.

При това без разминаване между думи и дела! Тази щастлива, изключителна комбинация между двете – изреченото и изживяното - неминуемо превърна носителя си във факла, в икона. Неслучайно още приживе името му става легенда, славата за неговата неуловимост се носи от уста на уста.

Хладнокръвие, дързост, съобразителност са изумително съчетани в многобройните му преобразявания пред лицето на опасността. Повече от двадесет пъти той сменя името си, променя явки и тайни къщи, предрешава се – днес турчин, утре поп, селянин, еснафлия, търговец, учител. Безброй въплъщения, като че ли една гавра със суетната турска бдителност. Преследван от шпиони и потери, от предателства и засади, той се прехвърля от Тракия в Северна България, тайно влиза в Ловеч и взема укрития комитетски архив. На път за Румъния е предаден и заловен в Къкринското ханче.

Апостолът особено е настоявал българите да не разчитат на външна развръзка, на външни сили. Проницателно е предупреждавал: “Който ни освободи, той ще да ни и пороби.“

„И ний, българите, от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. (…) На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишници. Наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на Бога и надеяме се на своята собствена мишница. ( …) И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. ( …) И така нека ни помага Господ и да укрепи десницата ни! Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам.“


Човек на действието, Левски е бил недоверчив към лицемерната европейска дипломация, включително и към славянските съюзи и споразумения за сътрудничество срещу общия противник. „Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.“ В двете легии на Раковски той научава много за настроенията в международната политика. Макар и „малокнижен“ през своите младини, неговият ум го влече към интелигенцията, въпреки че по образование той не принадлежи към нея. За него това е една душевна неудовлетвореност, която гледа по всеки начин да попълни. Противно на това, което се забелязва у някои войводи – нискообразовани и амбициозни – Апостола обича да общува с образованите хора и да се просвещава от тях. Интересен е фактът например, че той е странял от средата на хъшовете. Но характерът му е бил общителен. Подбирал е хората за обща работа по следните критерии: „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.“ Тук несъмнено е обрисуван и един самопортрет. До Троянския революционен комитет той пише: „Никой да не се подвежда сляпо в работата.“

„Трябва изпит всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре – магаре.“

В своята агитационно – организационна дейност Левски е показал тънко психологическо чувство – говорел на българите за техните страдания, но се облягал и на тяхното самочувствие. Учел ги е и на житейски мъдрости от революционния си опит: „Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал.“

У доволните и ситите под сянката на султанската власт е провокирал българското чувство: „Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш.“ А до едно чорбаджийско семейство в Карлово писал:

„Сто и петдесет лири ли са ви по–мили, или вечен живот?“

Склонните към мърморене увещавал с думите: „Трябва да се жертва всичко, па и себе си.“ Сиромасите предупреждавал:

„Не се полъгвайте, че тези, които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си.“

А на всички е напомнял:

„И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“

Така Дякон Левски е внушавал на сънародниците си мащабите на своето мислене. Всеки е сътворец на собствените си съдбини, както и на народните. Философските му прозрения са давали този широк духовен хоризонт на покорните раи, наплашени и свити в черупката на битовото живуркане. Робските навици и робската психика са породили чувство за фатализъм в българската народопсихология. Дякона като манталитет, характер, социално–политически възгледи и цялостна духовна нагласа е бил вътрешно свободен от тези робски инстинкти. “И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни и с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония.“ (…) Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили.“ Левски не доживява да види крайния резултат на своята борба, но Захари Стоянов дава оценка на неговите трудове, виждайки действителния им резултат.

“Апостолите не срещаха големи затруднения в пропагандата, защото тоя знаменит агитатор (Левски) беше отворил навсякъде път в по-големите градове и села. И ние вървяхме из неговите пътеки.“

Като се говори за Дякона не може да не се засегне и въпросът за неговата пословична честност и отговорно до всеки грош отношение към комитетските пари. „Отговорност към обществените средства.“ „Всекиму ще се държи сметка за делата.“ „Строга и редовна отчетност.“ Обществено достояние са и личните му разходи, записани така:

Мои разноски:

Кърски обувки с подкови: 31

За дрехи:234

Фес:21

Чорапи:6

……………………………………………………………………….

Левски - знаменосец на четата на Панайот Хитов

Чак до иглите и копчетата за ризи… Левски натоварва думата „жертва“ с по–възвишени и многопластови значения. Знае се, че е обикалял навред до края на живота си с една незатворена кървяща коремна рана, получена още от времето на Втората българска легия.

В тефтерчето му има народни церове за лекуване на незатворена коремна рана. Тя му е създавала непрестанен дискомфорт до последния му ден. Няма сред българските революционери и поборници толкова извисена личност, лишена от суета, гордост, самохвалство; такова смирение, съчетано с желязна воля и вулканичен характер. В предсмъртната си изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор:

“Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: дякон Игнатий!“

Дякона е от онези хора, които историята нарича „локомотиви на епохата“. Българското възраждане се случи не от аристократи, нито буржоа, нито висши духовници. Така, както се е случило при други европейски народи, от графове и барони, от хора с шест – седем нули след първата цифра. Българските великани на духа са великани, задето имат завидна пожертвователност, необикновено увлечение, нов пламък и нова страст, неприспособимост към неправдите, предоставят себе си на нещо по-голямо от тях, което ги надживява. Ще завърша с едни думи, действителни или легендарни, но станали част от образа на Левски, който всеки българин носи в себе си още от дете.

Ето какво казва Миралай Тефик бей, след като Левски е осъден на смърт.

„Хитър и прозорлив е … Умен човек , има честни очи, които дълбоко в мене гледат… Ако не бях турчин и не бях миралай , щях да тръгна след този човек! - Ти си луд, Тефик бей! – възкликва Орхан бей. – Неговите дири свършват до бесилото. – Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!…“


Автор: Добринка Тодорова


Използвана литература:

Симеон Радев, Строителите на съвременна България. Неиздаван ръкопис, изд. „SKY PRINT“, София, 2015

Никола Гайдаров, Процесът срещу Васил Левски и революционната организация, София, 1987

Свята и чиста република – Васил Левски – Писма и документи

Иван Унджиев, Васил Левски. Биография, изд. „ Наука и изкуство“, София, 1980

e-mail: pr@rodovzavet.com