Започват юлските горещници: Да повикаш слизането на Огъня, както са го правили нашите предци

В светогледа подредил обредният календар има в изобилие, както знание, така и умение да се разпознават времената, сезоните и стихиите, но празничният цикъл е много повече от подреждане на битието така, че да ти е гарантиран берекета. Напротив, всяко честване, всяко тържество е свързано с ясно разпознаване на процеси невидими за естествения поглед. Актът на сътвореното в празника винаги е плод на конкретна вяра.

Всеки общувал малко повече с възрастни хора е забелязал таланта, с който те култивират първичната действителност. Списъкът с  уменията може да се окаже твърде дълъг, защото включва деятелности като например – как сам да направиш тухлите за домът си, как да разпознаеш нуждата на животното в обора, за да му помогнеш, когато то не ти говори с човешки глас, как да разпознаеш плодоносните  възможности на растението  още в самото начало на неговият растеж и да се погрижиш, така че отпосле да се радваш на изобилен плод, или да разчетеш безпогрешно движението на облаците и предстоящото време, без синоптичната прогноза на националният институт по метеорология и хидрология. Те не само познават, но знаят как, защото цял живот са учени на това, как да си служат с всичко от живата и нежива материя. Не би трябвало тогава да свързваме обредната празнична система с форма на страхопочитание, тъй като никой не се страхува от нещо, което познава. Защо им е било тогава възвеличаването на огън, вода, земя, мишки, змии и още други подобни, ако във всичко това не са виждали образи и смисли, далеч по-високи от видимата част на нещата?

Но нека  се ограничим в разсъждението само до огъня, тъй като днес е първият ден от горещниците.

Горещниците са единственият обред в празничния календар, който се чества три дни, през които не се прави нищо. Не се излиза на нива, ако и основната работа в този период на годината да е на нивата, не се докосва къщна работа,  дори не се меси обреден хляб, защото няма обредна трапеза, което пък опровергава разбирането, че българинът няма празник без трапеза.  Единствената деятелност е гасенето на огъня през първият ден и запалването на същия на третият ден в пълно мълчание. Пали се, а според народната вяра слиза нов, жив, божий огън.

Защо им е било нужно да подновяват огъня, когато той не се изхабява от употреба? В онова далечно време огънят изобщо не се е угасял. Било е задължение на една от жените в къщата да го пази, за да не изгасне.  Но всеки е можел да запали огън, когато и където си поиска. Какво тогава е изразявал този ритуал?

На огъня е отредено почетно място и в други празници, като във всички тях присъствието му е белег за процеси и движения, както от вън в заобикалящата ни среда, така и в душата на личността. Всички те се свързват с живот скрит в тайно, с вечни устои и потенциали.

Обредността в цялото й многообразие е своего рода изповед на народната вяра, търсеща съработничество и единение с изначалните божески сили, не само за да бъде опазен дома и всичко, което му принадлежи, а да се възвърне погледа на човека отвъд видимото, при Твореца на всяко добро, при Бога на силите. Настоящият ден на тържество не е изключение.  Във време на усилна работа е най-близо до човека да забрави Бога си – Източникът на неговото добруване. Неусетно в бързането заради неотложното, човек подминава безценното и пренебрегвайки огъня, който „стопля сърцето“, може да се заиграе с огъня, дето му „подпалва чергата“. Когато човек е хванал мотиката, а е загърбил молитвата, плътта му иска да си почине и се изкушава лесно от злото. Това е още по-очевидно в днешния забързан век – хората работят ли, работят, а насищане все няма…

Отпуските са много желани, особено, ако са в някоя екзотична дестинация, но отпускането на плътта съвсем не значи, че човек ще възстанови добрите сили в себе си и ще намери радост и покой, тоест ще се поднови живота му с нова сила – това, което са целели предците ни.  Опазването на всичко добро, а защо не и отрезвяването от „центруфугата“ на ежедневнието се случва само тогава, когато се спреш, замълчиш и потърсиш новото явяване на живителната Божия сила, чрез съединение с Нейния източник.  Не случайно на третия ден (напомяне за възкресението на Христос в третия ден) според  народните вярвания слиза огъня, но се ражда и огнената Марина, господарка на змиите и лечебните извори.

Интересна е концепцията на народната мисъл за господарката или владеещата над змиите.  Най-яснен отговор за този мироглед можем да открием в трактовката на д-р Стефан Гайд, автор на книгата „Тракийското писмо декодирано IV”. Той прави удивителен прочит на плочките от Летнишкото съкровище, на една, от които е изобразена сцена с човек и обяздена от него змия. Авторът на книгата пише така:

„… за да разберем какво ни казва тя /плочката/, е необходимо знание за следният йероглиф, който е съчетание от знака за „змия“ и „жезъл“/ – жезалът е инсигния, белег на владетел и означава „СЪТВОРИТЕЛНО СЛОВО“. Ето, че Посветения е „обяздил“ силата на Сътворителното Слово… той се е отрекъл от своето човешко мислене многократно, от всички желани неща в този свят многократно и от многото „удоволствени мигове“ на хронологичният си човешки живот.“

Да се роди огнената Марина означава да ти се даде сила да владееш над змиите – т.е. страстите, които хапят и отравят душата ти, и то с огън! Знаете, че змиите бягат от огъня, а пък в същото време са най-активни в жегата, летния зной, който разпалва страстите в плътта, желаеща почивка… А те могат да бъдат изпепелени само чрез подновяването и разпалването на един друг, нов огън – огънят на Духа.

Старият огън означава огъня на страстите в плътския човек, който, ако не бъде угасен, се превръща в пожар, погубващ плодните дървета (добродетелите), дома (семейната обич) и децата (плодът от живота) на човека… Затова той се гаси и човек остава в покой три дни, тоест – умира за всико, което плътта му иска – давайки, в същото време, иситинска почивка на тялото –  толкова време, колкото Христос е бил в царството на мъртвите, не се работи абсолютно нищо. Оттук идва народният израз – „Почивка – в гроба!“. Запалването на новия огън в мълчалива молитва, означава, призоваване на Господ – Духът, който възкреси Христос от мъртвите, да възкреси и изпълни с нов живот и нашите смъртни тела…

А това, че Марина не е обикновена персона от женски пол, а слово – древна реч, е записано и в сборника с български народни песни на Стефан Веркович и Иван Гологанов „Веда Словена“.

Същите обредни действия биват дословно повтаряни в изключителните случаи, когато мор, вследствие на зараза е покосявал общността. Само тогава независимо от времето и сезона всички изгасят огънят в огнищата си и ритуално палят нов, жив, божий огън. Целта на тези призоваващи действия е да се поднови в здраве най-благото за човека, а именно – животът и то не за да похотства човек, в резултат на което идват болестите и съдбите, а за да го живее в чистота и разум, за да се насити с добри дни, и да отгледа и възпита на свой ред праведно потомство…

И днешното време на пандемия не е случайно, но е съд Божий над страстите и похотите на човеците, забравили Бога, ценностите и знанията на предците си и втурнали се да печелят, за да си угаждат на плътта още повече…

Ако сме разумни, то поне заради заплахата надвиснала над здравето и живота ни, ще видим, че нужда ни се налага да се спрем, да изгасим онова дето е горяло и ни е навлякло проклетията на днешното време и да повикаме слизането на новия Божий огън!

Автори: Десислава Иванова и Пламен Иванов