Удивително е колко малко време ни е необходимо на нас живите, за да забравим и с лекота да подменим завещаното от дедите ни. Лесно се забравя, тъй като първо трудно опазваме и живеем според техните нравствени ценности. Но нека ви разкажа малко от предисторията на днешния празник с начала някъде в X век. В тези далечни времена свършва земния си път Св. Йоан Рилски, църквата го канонизира за светец и се определя ден от календара за възпоменание на неговия свят живот. Тъй като приживе всеки дохождал при него се е обръщал към светеца с „Отче“, деня на светеца е наречен „Очовден“, от „Отец“, тоест деня на „Отеца“. Според Юлианския календар е отбелязван на 19 октомври, а след преминаването ни към Григорианския вече е на 1 ноември.
Официално „Очовден“ става „Ден на Будителите“ 1922 година. Тогава живота и вярата на считания за покровител на българския народ свят мъж поизбледнява, като в конотацията на празника се привнася възрожденския елемент. Отбелязван с факелни шествия, във фокуса на тържеството вече са емблематични личности от новобългарското просветно движение и борбата за църковна независимост.
Празникът е отменен през 1945 година, подобно на всички тържества свързвани с предишни управления, както и тези с религиозен характер. Така наречената „нова власт“ заменя деня на „Отеца“ и „деня на Будителите“ с „Ден на българо-славянската писменност и култура“ честван вече на 24 май.
Възобновен като ден на Будителите през 1992 година, празникът, за съжаление, сякаш носи повече радост като неучебен ден, отколкото като тържество на Словото, изградило и утвърдило Великите личности съхранени в националната ни памет. Подминавайки първопричините да се установи един празник, се разминаваме с основанията и предназначението му, а именно да подбужда размисъл, да подтиква към благородни стремежи и желания.
Нека да си спомним за Св. Иван Рилски, но не само като историческа личност, а да възстановим паметта относно това, какво слово е извирало от него и е управлявало желанията на душата му, за да остане в сърцата на докосналите се до вярата и мъдростта му завинаги като светец и „Отец“. Най-популярният текст, свидетелстващ за това, е неговият завет. Но тук ще поместим част от едно писмо на Светия мъж на вярата до Св. цар Петър. Поводът е желанието на царя да се види със Св. Йоан и да му принесе дарове. Светият мъж пренебрегва царската воля, дори връща част от даровете. Текста на писмото красноречиво говори за нрава и повеленията на предците ни, а е и добър съвет за настоящите управници.
„Убогият Йоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър. Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме онова, що ни подобава, … за нас животът е Христос, а смъртта придобивка… понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство… та Царят на царуващите и Господарят на Господствуващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“
Удивително е как осем столетия по-късно, същото Слово, същите нравствени устои, управляват и градят битието на други наши достойни предшественици. Ще ви споделя откъс от спомените на друга личност, но вече от времето, когато „Очовден“ е станал „Ден на Будителите“:
„После ние живяхме съгласно почитание и уважение един на друг. Но, разбира се, че тогава младите претърпяваха повечко и срамът беше на първо място. Когато имаше срам и страх от Бога, имаше благочестив живот. Тъй и сега, на днешно време, гдето има срам и страх от по-малкия, там има добър живот. Равенство ли е в една къща, бягай от нея като от огън!“
Текстът е писан 1891 година в спомените на Съба Хаджиниколова, по мъж – Вазова. В него има още много спомени, тежки истории и безценни заръки, подобни на тези в по-горе поместения текст на писмото на Светият мъж , но вече като наставление на майка към децата си. Тази кротка и обикновена жена ражда 10 деца, и остава вдовица, бременна с последното. Възпитавайки ги безусловно в един патриархален дом, в срам и страх от Бога, те израстват до:
Министър на народното просвещение и любим писател на цял народ – Иван Вазов
Управител на Цариградската българска болница – д-р Киро Вазов
Генерал-лейтенат и Министър на войната – генерал Георги Вазов
Генерал-лейтенант и Кмет на София – генерал Владимир Вазов
Подпредседател на Народното събрание два мандата, също и капитан с орден за храброст от войната – д-р Борис Вазов
Будителите не са просто книжовници, учени или културни дейци, а събуждащи към Вярата, която е отвъд профанното, ежедневното, отвъд системното. Те будят към духовната Родина и свещено наследство. Събуждат заспалите, както Апостол Павел казва: „… Стани, ти, който спиш, И възкресни от мъртвите, И ще те осветли Христос.“
Дали някой от тези достойни българи е очаквал да почитаме паметта му с факелни шествия, песни и танци? Съмнявам се, но се надявам всеки прочел написаното, да придобие куража, да вкуси от добрия дял на наследник на тези достойни българи и да върви в пътя на живота си, в страх Господен, странейки от лъжа, клевета, омраза и стремейки се да върши всичко що е добро.
39 Comments