Предвид историческата действителност на народа ни не разполагаме с богат набор свидетелства за историята на националния костюм. Единственото, с което боравим, са художествените образци върху паметниците на културата, както и описаното в текстовете на чужденци, преминавали през нашите земи. В онагледената духовност на историческото ни наследство прави впечатление идентичното женско забраждане, носено в различните епохи. Цилиндричната корона върху главите на кариатидите в Свещарската гробница е съставна част и от дрехата на ктиторката от Земенския манастир, както и компонент от празничната одежда на „Жена със сокай от Боженци“, рисувана от Мърквичка. Явно началата на историческата нишка на накита за глава, носен от българката до преди 150 години, датира някъде от средата на III в. пр. н. е.
Познатият „Сокай“ или „Сокле“ е принадлежал на всяка омъжена жена, битувала в географския район на централен балкан, етнографски наименуван като „Тракийска етнографска област“. Дава й се в дар при влизането в дома на младоженеца от свекърва й. Той бива или наследствено или специално приготвен за нея. С него тя ходи за вода, явява се на празник, тоест, той става неин отличителен белег. С обред се поставя на главата й и с обред се сваля. Уникално и същевременно интересно е как във времето преобразяването на женската особа е непроменяемо, но още по интересно е защо? Какво е вложено като смисъл, за да бъде съхранено хилядолетия?
В говоримата реч, на древния тракийски диалект думата, употребявана за майка е:
„mau“ – свещенно обиталище, дом, място,
също и:
“neb“ – господарка, благородна, знатна, начало
Във възгледите на предците ни явно стопанката в дома е много повече от жена до огнището, тя е знатна, благородна, свято място. Светосхващането за жената, асоциирана със свещено обиталище, е наблюдавано още в енеолита не само в Тракийска етнографска област.
Връщайки се толкова назад във времето, не може да не направи впечатление още нещо интересно, но вече обвързано с етнографския регион, наречен от Хр. Вакарелски и П.Р.Славейков „Голям шоплук“. В местността „Пльоска“, край село Орсоя, община Лом е проучен некропол. Открити са множество артефакти, от тях се открояват две антропоморфни женски фигури, върху които има контури, очертаващи досущ визията на традиционната българска женска одежда. Фигурите са с дрехи с идентична конструкция на тези, които днес познаваме като Кюстендилска сая и Шопско-Граовски литак.
В антропоморфните фигури освен познатата вече конструкция на дрехата, може да се разпознае и орнаментика тъждествена на познатата и днес българска фолклорна одежда. Множество ценители и изследователи считат, че това е слово, изписвано със средствата на багрената нишка. Правени са някои несполучливи опити за прочит на везбованите знаци, но чрез „Метода Гайд“ вече имаме методика за един обоснован прочит. Ето и някои от знаците изписани с „ранно тракийски пиктограми“ в техния превод 2:
1/ Трите земи, трите свята.
2/ Храм – свято място, свещенно обиталище.
3/ Единосъщ – образ и подобие, поведение.
Логично е в културната традуция на един и същ народ изписваното с чертички и резкички, да премине еднозначно в своята смисловост, от енеолита в по-късния бохарски диалект. И тъй като неговата изначална смисловост е свещена естествено същата бива изписвана не само върху одежди, но и върху хлябове, украшения, съдове, архитектура, до всичко поставящо маркер,предел между вътрешно и външно, чисто и нечисто, свещенно и скверно.
Вещите в майсторството да преобразят суровия материал в съд, полезен за бита, са пазили и предавали своето знание и умение по родствена линия. Изработваните от тях изделия са били предназначени за близки и добре познати. Придобиването на изписан керамичен съд обикновено е свързвано с конкретно религиозно събитие. Едно такова е „Разпети петък“. След излизане от църква обичайно се е купувал изписан глинен съд, в последствие ползван за свещена употреба.3 Това, разбира се, се отнася за времената преди материалната култура – този тип свещено изкуство да се превърне в стока, а владеещите тайната на умението да боравят със стихиите земя, вода, огън и въздух в стокопроизводители.
Перцепцията за занаятчиите като различен сой хора се запазва в наративната традиция, разказваща за времена, когато Господ общувал лично с човека. В голямата си обич към него, го научил на всичко необходимо в битието му, като това да оре, да изработва дрехите си, да пасе стадото си, да добива огън, да борави с глина и т.н.4
Въвеждането на човека в мистерията на творческия акт на сътворяването като благоволение Свише, осъществено в действителност, е съхранено в паметта и на Св. Църква5, безспорно и съгласно божественото намерение човек да бъде образ и подобие на Бога.
Написаното до тук онагледява една твърде малка част от широкоспектърното проявление на изначалното и същевременно сакрално слово в хронологията на битийността, както и неразривната обвързаност с човека, като негово хранилище, единствен по рода си в творението, дарен с разум, памет и в способност да се ползва от него. Онагледява трансцедирането на същите в пространствено – времевия континиум, като ясно дефинирани светосхващане, знание и умение…впрочем и загубено наше наследство. Можем да приемем, че причината да сме отстъпили от наследието си е урбанизираното и високотехнологично време, без да осмислим, че онова, на което сме наследници, се проявява в действителността, а не зависи от нея. Преимуществото на „Методът Гайд“ е в това, че не просто се ангажира с превод, нещо повече, в него се съдържа потенциал за възстановяването на връзки и смисли, загубени за културната антропология на цял народ. Той стана средство за наблюдение как в динамиката на епохите една и съща концепция, една и съща реч еманира, трансцедира отвъд преобразяването на битийността.
Днес, близо двадесет години по-късно, е време да задаваме въпроси не само към забуленото в тайни минало, но и към себе си, като наследници на тези преди нас. Не се е променила многопластовата конструкция на света. Не са се променили и нравствените категории за добро и зло, за благородство, чисто, свято и свещено. Закономерно няма и как да се променят, тъй като в своя замисъл те са с вечни, изконни стойности. До колко ние обаче разполагаме с качествата да съхраним собствената си култура на духовността, нашето наследство, осъзнавайки, че имаме в предците си и примера как се пази? И нека разумеем, че опазванетото на едно велико наследство, на завет, се осъществява тогава, когато е приложим на дело и има отношение към реалността на настоящото битие, независимо колко е видоизменена.
Автор: Десислава Иванова
- Тракийското Писмо Декодирано II от стр. 79 до стр. 91.
- Тракийското Писмо Декодирано V стр. 116, 83, 162.
- Ловешки край, материална и духовна култура стр.107
- Българско народно творчество Том 11 стр.233
- Космогонията на Първия Човек стр.122