„По дрехата посрещат, по ума изпращат“ казва народът. В недалечното ни минало одеждата е била белег за принадлежност към културна или социална етносна група. В обличането на дрехата – носител на слово, се е онагледявал статут в обществото, възраст, род, към който принадлежиш. Без нея не се влиза в какъвто и да е обред, защото нейната употреба е емблематична. Подпечатва приемане, потвърждаване или разтрогване на завет, белег е за личностна характеристика, нрав, личба е за избор.
На празник, било в социума или в личен план, според фолклорната традиция всеки облича присъща за него дреха. Неделима част от нея е поясът, поставян на кръста. В своята смисловост архаичният светоглед възприема кръста в човешкото тяло като среда, половината на тялото, свързващ горната част – разум и сърдечни желания, и долната част – нагони и похотливи намерения. В културната памет препасването с пояс е знаменателно събитие за всяка личност, натоварено със своя сентенциален характер:
„От един пояс са“ – Белег за родствена връзка.
„Препасахме му пояса“ – Знак за време на задомяване.
„Разпасал си пояса“ или „Влачи му се пояса“ – При кавга.
„Пояс Господен“ – във фолклора е назовавана дъгата
Темата за пояса – елемент от дреха, подпечатващ знаменателни времена и събития в хронологията на битието обвързани неразривно с личността, намира приемственост не само в изказа на народната вяра. В иконографията изображението „Честен Пояс Богородичен“ възвръща спомена за житието на благочестивата Девата – еталон за нравственост и вярност.
Поясът в обредната логичност преминава границата на просто елемент от дреха и влиза в употреба вече като образ-слово, като идеограм. В семейните празници и ритуали дарът на младоженеца към невястата при сватба освен чемширена китка със златна монета, гривна и обеци, е тъкан пояс и колан с пафти, личба за обвързването помежду им. Дарът се носи до смърта.
Сватбения обичай „Редене на чеиз“ се извършва върху пояс. Поясът обгръща дрехите и покъщнината, и така обвити се поставят в сандък. По този начин „опакованият“ чеиз е част от сватбеното шествие при влизане в черква.
Докато кумата пребулва невястата в дома, майката на булката увива червен пояс около кръста на зетя – словоформа, изказ на вричане и обвързване един с друг.
Архаичното пребулване на невястата е било с червен мъжки пояс, отъждествяване с приемане и покорство пред мъжовата власт.
Младоженците се извеждат от църква или въвеждат в дома на младоженеца, вързани през ръцете с пояс.
Разрязването на пояса на невястата означава, че мъжът й я напуска.
В съответния „дрескод“, както вече споменахме, можем да разпознаем статута на личността в социума, като при някои особени случаи към дрехата биват добавени елементи, белези, които отличават носещия още повече. Поясът е един от тях. Препасаните по особен начин с пояс, наричаме обредни лица. Във времето на въздигане и възстановяване в образ и подобие, в личен или обществен аспект, съответната персона приема функцията да бъде свидетел, наставник, приема ангелски чин.
Според наративната традиция „…на небето има свят подобен на нашия. Там се препасват около шията. На земята се препасваме по средата, през кръста, а изпод земята, в долния свят се опасват през коленете“. Другаде се разказва, че Бог създал три пояса люде…на средните заповядал да се препасват през средата…“
Древното светосхващане за небето като свят подобен на нашия, където също се препасват с пояс, намира отражение и в други древни текстове като този на Св. Йоан Богослов. В разказа на откровението му се споменават седем ангели, облечени в чисти и светли ленени дрехи, препасани през гърдите със златни пояси. На друго място, в още по древен епос, този на пророк Исая се говори за верните препасани с пояс през хълбок.
Темата за поставянето на пояс в горната част на тялото /„около шията“ или „на хълбок“/може да бъде наблюдавана в иконописта. Този характерен елемент се наблюдава при изобразяването на Архистратег Михаил – Пазител на Небесното царство и Божествените закони.
В традиционната етнокултура препасани в горната част на тялото са обредните лица. В съответното време обредното лице вече е подчинено на изначален ред, влиза в подражание, приема да бъде образ и подобие на небесните сили, проявени в измерението на времето и пространството. На личен празник това са кумове, родители, братя, сестри, а в социума е коледаря на Коледа, лазарката на Лазаровден и т.н. На тях се дава властта да призовават, да извикват в съществувание.
Празничният фолклорен костюм в своята цялостност подпечатва не по-малко смислово притежателя си. Ако ежедневната дреха е формирана според потребностите и трудовите навици, то празничната одежда внушава друга семантика. В този сакрален момент на празника разделянето в социума на съсловия – господаруващи и подвластни, се анулира, не съществува.
Автор: Десислава Иванова