Летният Кръстовден за дедите ни, като част от празничната обредност, се отбелязва в период, в който се наблюдава приблизителното изравняване по времетраене на деня и нощта или както те са казвали – денят и нощта са на кръстопът. Което ще рече, че освен намаляването на дневната светлина и промяната на времето, завършва старата и се поставя началото на предстоящата селскостопанска година. Може би за нас, техните високотехнологични потомци, ново начало звучи някак странно в това време на годината, но за онези, чиито наследници сме, всеки празник от нашето духовно наследство по свой начин поставя и освещава, благославя началото на един период и окончава с приноси и благодарение друг такъв.
В светогледа на нашите предци заобикалящата ни среда е разделена на видим и невидим свят. Kъм невидимия принадлежат ония свръхестествени същества, които влияят на видимия, респективно върху съдбата, благоденствието на човека, дома и рода му. Видимият, от своя страна е съвкупността от флора, фауна и заобикалящата го културна вещественост, подчинена на ежедневната деятелност на човека. Човекът е неделима част от заобикалящата го среда, как той се възприема и вгражда в нея можем да доловим чрез езика на общуването му. По този начин, той (езикът) явява моделите в мисленето, както и начина, по който се описва познатата реалност. Ще си позволя да ви запозная със семантиката на някои от думите, използвани на един от по-архаичните диалекти, употребяван в нашата територия, а именно бохарски тракийски и тъй като поводът за нашето общуване е свързан с празник, нека да видим какво са разбирали древните:
Обред – РЕТИ – начин, навик, държание, нрав, вид, подобие, подражание, образ, ритуал, кръговрат
Като корена на думата РЕТИ – РЕ – слънце, слънчево дърво, рай
Празник – УОШ, УЕШ, УАШ – 1. Глагол – изпитвам желание, искам; 2. Същ. им. м.р. – празнина, навик, държание, нрав, вид, подобие
Празник също и като – ШАЙ – непреходен, изгрявам (за слънце), издигам се, обичай, честване, почести, почит, зачитане, тача, сияй
Тоест същината на самото честване е обвързана с навик, изграждащ нрав, роден от желание, искане да се докоснеш до Онзи, който е непреходен, който изгрява подобно слънце, обитаващ рая, за да станеш подобие – подобен вид, за да сияеш.
Кръстовден в етностната ни култура е свързван с гроздобера и прибирането на последните плодове от градините. Едновременно с това празникът е отправна точка на процеси, свързани със засаждане и отглеждане на есенниците. Това е причината по това време на годината да се извършват обредни действия, свързани със земеделието. При тях основен дял има стопанинът на дома в качеството си на сеяч. Като такъв той ще трябва да впрегне воловете, да вземе семето, за да отиде на нивата. Там, след като заоре и засее първата бразда, да търкулне обредния хляб, да го издигне след това високо, да благослови нивата и да разчупи. От разчупения хляб се дава дял на воловете, посява се в земята, взема си и стопанинът – сеяч. Ако за нас сеенето на сеяча е ангажимент, свързан със селския живот, то за дедите ни, този у когото е семето е:
Стопанин – НЕФ, НЕВ – както за м.р. – господар, владетел, собственик, майстор, така и ж.р. – господарка, нави, знатен, основен, начало;
Но и Отец – ЙОТ – семе, ечемик, капки пот
За това и в негова власт (на Стопанина – Отец) е поставянето на начала в собствеността над която владее, господарува. Като условие за бъдещото благоденствие е споделянето на дял със земята, която ще ражда плода и със силата на неговото воюване – воловете. Като държа да поясня, че това не е благоговеене пред твардта, а приемане на дял, споделяне на усилие, тежък труд.
Не по-малко значимо и интересно е участието на стопанката – неделима част от свещеното действие в дома, свързващо видимата и невидимата страна на света. Чрез нейната деятелност също се поставят начала и биват задвижвани процеси. Тя подготвя онази обредна вещественост, с която главата на домочадието ще извърши необходимото. Стопанката ще омеси обреден хляб, ще участва в освещаването на семето за посев, интересен елемент от обредните действия е посипването на жар пред колата при тръгването на сеяча към нивата, както и изливането на вода. Тя отваря вратите на дома, за да премине съпругът й и внимава да не се затварят докато не се върне обратно в дома. Стопанката освен господарка, Нави, начало…е и:
Майка – МАУ – място, земя, дом, свещено обиталище
Както и Царуващ/а – ЕР ГОМ – упражняване на власт, сътворяване на древно изписано слово
Корена на думата – ГОМ – лист хартия, папирус, документ, книга, свитък, също и градина, лозе, имот, стопанство, земя, харман
Истина е, че в трудовете на една жена е присъщо писането – сътворяване на древно слово. В територията на древна Тракия още като малки момиченцата са обучавани от възрастните жени в дома сами да извезват дрехите и чеиза си, да изписват знаците по хлябовете за обред. Нека проследим как във времето знанието е било опазвано, а умението предавано от род в род. Длъжна съм да поясня, че писмеността, употребявана в орнаментиката на дрехата, хляба, съдовете, украшенията и т.н., е предшественик на бохарския тракийски диалект. Тракийският диалект е част от разкриването на изгубените смисли, част от връщането в познанието на силите, движещи процеси в света около нас. За самата писменост ще спомена малко по-надолу в статията. Нека първо ви споделя няколко изображения на жени и женски дрехи от различни епохи. На първото е представена антропоморфна, богато украсена женска статуетка на „Богинята майка“ от късната бронзова епоха, намерена в некропол до село Балей, Видинско. Тя принадлежи на т. нар. култура на инкрустираната керамика, разпространена по течението на река Дунав. Върху нея ясно личат контурите на женската дреха, позната и използвана до началото на миналият век в шопска етнографска област. Не може да не се отбележи, че е запазен не само един и същ силует, но и еднаквостта на символите, орнаментирани върху дрехата.
Не по-малко интересна е цялостната визия на стопанката. Тя бива преобразена по този начин, когато прекрачи прага на новият си дом след венчилото, за целта има предназначен ритуал, наречен „Отбулване на невястата“. Накитите за главата тя приема в дар от свекъра си, а покривалото извезва – изписва скришом сама. Обикновенно отбулването се е правело при първото излизане на младата жена от дома, след сватбеното тържество. В този вид на знатна царска особа, тя е пребивавала докато не влезе първата снаха в дома й. След това тези накити преминават в дар на следващата стопанка, чрез чиято утроба ще се продължи родът. Одеждата на упражняващата властта да изписва – сътворява древно слово е една и съща на носените от царските особи.
На първото изображение ви представям съпругата на деспот Деян – Доя, сренопис от XIV век принадлежащ на църквата „Свети Йоан Богослов“ на Земенският манастир. Портретът на Доя в костюмно – историческо отношение е забележителен с това, че доказва многовековната традиция на женското забраждане. Така наречениятфекел, а някъде и сокай е носен до началото на XX век.
Второто изображение е картина на Иван Мърквичка – „Жена от Боженци“, рисувана преди около двеста години. Реших да използвам изображението, тъй като това може би е една от последните жени, облечена в този дрескод. Заради царствената осанка на българката, през Възраждането гръцкият търновски владика Иларион забранява този вид покриване на невестината глава.
Третата фотография е на жена, реално облечена с одеждите на навите от близкото минало, за да видим идентичната визия с благородната осанка.
Овластената царска ососба – Майка – МАУ – свещено обиталище – изписва слово не само върху тъканта, подобно на „клеймо тялесно“, но и върху хляба за обред. Това е нейната методика, способ на наричане, сърдечна молитва, изречена с писменост, актуална хилядолетия.
Тук на изображения са снимки на реални хлябове – етнографската колекция е труд на възрожденеца Димитър Маринов. Прибавени са и снимки на невестински накити, за да се онагледи широкоспектърното приложение на писмените знаци.
Изобразеното слово от власт имащите е достоверно изписвано и непроменено хилядолетия. В тракийския диалект семантиката на /както по-горе вече споменах/
Царуващ/а – ЕР ГОМ – е упражняване на власт, сътворяване на древно писменно слово,
като корена на думата – ГОМ – лист хартия, папирус, документ, книга, свитък е един и същ с забележете:
ОУ ГОМ – О ГАМ, което е тракийското наименование за речта и руните на бохарски диалект значи и „Сила“. Не бива да се пренебрегва флагрантната връзка между руническата и йероглифната писмена реч, която отпосле преминава във линейната бохарска писменост.
С Тракийското „руническо писмо“ – ОУ ГОМ или О ГАМ и буквените му съответствия към бохарската писменост, както и културно–историческата връзка с йероглифната писменост може да се запознае всеки проявил интерес. Те са обнародвани в трудовете на д-р Стефан Гайд „Тракийското писмо декодирано I – II – III – IV“, както и „Тракийското писмо декодирано V“ – Мистериите на Самотраки и руническата Книга на Тайните на акад. Цветан Гайд.
Според църковното предание на Кръстовден е намерен кръста господен от Св. Елена, майката на император Константин. През далечната 326 година тя се отправя към светите земи в Палестина за да търси кръста и гроба Господни. Походът се увенчава с успех. Частица от намерената Св. реликва е изпратена до Константинопол, а самият кръст е положен в йерусалимския храм „Възнесение Христово“. От тогава до днес на Кръстовден се изважда животворният кръст Господен да за може всеки да се докосне до светинята – възпоменание за живота и делото на Богът слово Христос, но и на славните наши предци, чрез които същият Негов живот се продължава.
Надявам се да съм провокирала във вас желанието да влезем отново в дела си на наследници на тази толкова велика нация, защото е жалко за нас, ако ние, потомците на народ, облечен в подобна сила и мощ, днес разглеждаме всичко това само от археологическа или историческа гледна точка. Тъжно е, че сме загубили знанията и уменията да живеем като управляващи процесите във времето на нашето живеене и се налага друг да замесва хляба, чрез който се насищат душите ни, а мнозината, с които се споделя може и да не сме ние.
Автор: Десислава Иванова