Орфическите корени на Андреевден

Празничният обред е специфична система в структурата на социалните отношения. Извършваните ритуали са залог за запазването на благоденствието и продължаването на рода. Разбира се, извършването или не на определени обредни действия не ни въвежда автоматично в желаната от нас действителност. По-скоро ни мобилизира и чрез усилията на нашето работене отпосле ни се дава шанс да приемаме от специфичното даване Свише, наречено БЛАГО-ДАТ. Отново имаме шанс да превъзмогваме невъзможното за нас сами по себе си, за да се осъществи благо-денствието.

Още от сътворяването на човека му е дадено той да управлява, да култивира и стопанисва заобикалящата го действителност. Като потомство  адамово ние наследяваме даденото Свише, надарени с разум, за да стопанисваме добре природата и да я облагородяваме, за да живеем не в една груба и враждебна среда, но  в такава, която е култивирана и плодоносна. За да бъдем способни на това, е нужно да надграждаме първо самите себе си, като придобием не само необходимите знания, но и развием своя разум и се научим да различаваме добро от зло, полезно от безполезно, красиво от грозно, праведно от неправедно, благородно от срамно… А обредният цикъл и свързаната с него система от нравствени правила е едно точно такова училище.

За нас днес реалностите на нашето пребиваване и себеотдаване, изсмукващи потенциалите и възможностите ни, са малко повече. Тъй като освен видимата реалност – във времето и пространството и тази на невидимата, светът на нашите мисли, чувства… архетипи, ние обитаваме и една друга паралелна – виртуалната. Ако за предците ни е било жизнено важно как ще се преборят с времената и стихиите, то за нас е актуален въпросът в коя реалност да осъществяваме воюването си. Защото все пак следствието от воюването до степен на преборване довежда развитие, надграждане. А това, освен че е древен е и работещ все още механизъм. Воюването със злите мисли, концепции и състояния, които се опитват да нахлуят в съзнанието ни от виртуалната среда, която също по своеобразен начин обитаваме, довежда до търсене на източника на доброто. Оттам довежда до развитие, надграждане и облагородяване на самите нас  -като градина, в която расте, това, което сеем, когато четем, слушаме или гледаме. Нека ви споделя как предците ни са го вградили в образите на  Андреевден. Един от емблематичните в празника е този на мечката. На древнотракийски език има глагол, чието произношение звучи много близо до съвременната ни дума за „мечка“ и значението му е много показателно в контекста на нашите търсения за дълбочините в смисъла на обреда по Андреевден:

1. бия се, превъзмогвам, боря се храбро, боря се срещу, атакувам.
2. борба, битка, повод за кавга, помитам, смилам от бой, мишца, мощ, помощ, мечка, мечок, меца.

Казвали сме и друг път, че тук под мечка не се разбира съответното животно, а онази първична необлагородена, животинска природа в нас, която се ръководи от концепцията, че човек за човека е вълк и затова е егоистична, себична, хищническа. Срещаме ли я тази „мечка“ често в ежедневието?  Ако в някой друг се прояви и той ни нападне, веднага я виждаме, но виждаме ли я в самите нас? Ако не се борим срещу нея, ако не я атакуваме и превъзмогваме, то въпроснaта хищническа природа подчинява нас.

За „природа“ можем да говорим в различни аспекти. Тя е земята, въздухът и водата, но и биологичната структура на човека, съставена от всички негови елементи. Защо не и психиката – една друга природа, чрез която имаме способност да усещаме, отразяваме и дефинираме по определен начин обективния свят. Сферата на съзнанието се управлява от мисълта, чрез която анализираме процесите отвън и вътре в нас. Там е „ковачницата“ на всички наши решения. В осмислянето на това къде сме и за какво се борим е разковничето на смисъла на нашия живот. Ако загубим представа кои сме и на къде сме тръгнали, то ние сами създаваме възможност дарените нам Свише потенциали, да бъдат пленени и подменени с други, обезличаващи ни като човешки род.

Овладяването на грубата действителност не бива да се възприема като еднократен акт, а като постоянен и неотменим процес. Факт е, че волът също е бил диво животно до времето на неолита, когато е одомашнен. Добре е да си дадем ясна представа, че опитомяването на природата е животоспасяващ ангажимент.  Във всяка епоха, във всеки един етап от развитието ни като човешка раса, сме се сблъсквали с реалността, в която овладяното е под заплаха заради нещо ново и непознато.  Това е съвсем естествено. Даденост за нас е само животът в телата ни, всичко друго е процес на преборване, храбро воюване и утвърждаване. За средствата и методиката на воюването дедите ни са имали своя отговор. В Андреевден силата на воюването /“вола“ – опитомената природа в човека и „мечката“ – първичната дива природа в човека/ е впрегната в ралото, но какво е преобраз  „ралото“ всъщност? Забележително е как и въпросите и отговорите относно това са запазени скрити в древната тракийска реч:

Интересен е паралелът между ралото, тоягата,  жезъла и писалката. Като че ли управляващият ралото изписва като с писалка слово, което от после поизраства в стрък – разцъфва, чрез дадената му от Бога царска власт – жезъла, като първообраз на жезъла е пастирската тояга. Истина е, че човек чрез мислите, решенията и действията си ражда плодове, пише в книгата на живота си и написаното е и остава завинаги мерило за неговата нравственост. Днес ние живеем в последствията на своите решения, взети вчера, в резултатите на своето воюване или безхаберие, и едновременно с това посяваме отново семе – нови решения. В Мечкинден семето също е част от обреда, а думата на древнотракийски език, използвана преди хиляди години за „семе“:

1. бобово зърно, бобче, грах, троха, ядро.
2. Царство, цар, жрица, царе.
3. царски, кралски, арих, ред, орден, учредител, уредба, народ, хоро.

Друга древна дума означаваща „семе“ е:

„Каквото посееш – това и ще пожънеш“ ни учат предците ни и тази норма е в сила и до днес. Плодът може да е вкусен и да насища или да е отровен и да погубва, независимо в коя реалност предпочетем да сеем. Има и още една тайна, свързана със семето. Тя е поставена като механизъм в законите на творението. От едно и също семе не винаги се раждат плодове с еднакви вкусови качества. Проблемът тук не е в самото семе, а в различните условия, при които то се отглежда. Тук няма да навлизам в проблемите на агрономията или екологията, но ще се върна отново към мисълта. Там, където идеите предшестват решенията, там, където концепциите сътворяват ясна представа за реалността, такава каквато искаме да бъде или по-скоро, каквато бихме могли да я създадем. Нам е дадено, като потомство адамово, да култивираме и управляваме средата, в която отглеждаме чадата си. В нашите пълномощия е изграждането на свят, където се отглеждат изрядни плодове. Наша е отговорността да обучим ума си да анализира правдоподобно обстоятелствата. Няма друго живо същество, въоръжено с разум и реч. От нас зависят условията и протичането на нашия и на близките ни живот. Андреевден ни въвежда във време разделно. Време и времена за анализ и бъдещи решения, защото писано е от мъдреци и пророци в древните книги:

„Ето, идват дни, казва Господ Бог, когато ще изпратя глад на земята – не глад за хляб, нито жажда за вода, а за слушане на думите на Мъдростта Господна.“ Амос 8:11

Автор: Десислава Иванова

Във връзка с празника и участие в обредите на светите ни предци по случай Андреевден, на 30.11.2021 от 19:00 ч., може да се присъедините към Фейсбук-групата Родов Завет-Онлайн.