Нашите празници, такива каквито ги познаваме, за съжаление са само едно бледо подобие на древната култура, пазена от предците ни. Колкото и да се опитваме, обръщайки се назад да понаредим разхвърляното, няма как да влезем в онази достоверност на изначалното творческо намерение, родило обреда ако не започнем с възстановяването на неговата здрава основа – Богопочитанието.
Вече дълги години, проучването и съхраняването на българската културна традиция се състои предимно в събирането на сведения за това, какво се е правило на съответния празник, какви носии са се носили, какви песни са се пели и т.н. Фолклористи, етнографи и хореографи работят усилено, за да стилизират народните обичаи пресътворявайки ги в съвременно изкуство. Усилията им заслужават адмирации, тъй като по този начин се дава шанс поне малка част от тях да бъдат съхранени в урбанизираното ни общество, но това въобще не е достатъчно. Танците, песните и носиите, представени на сцена, нямат нищо общо с вярата народна, съхранила българския етнос и предавана от поколение на поколение, а са само едно красиво изкуство. И въпреки, че то е вдъхновено и носи отпечатъка на родовия завет на предците ни с Бога, най-същественият елемент, а именно – смисълът и мъдростта, скрити в обредните практики – липсва. По този начин богатството на традицията ни се обезценява, става зрелище – материал за вариететни програми, фон за ядене и пиене, в което сме обърнали празниците си.
Така е и с празника на лозарите – Трифун Зарезан. Във всеки празник е имало трапеза, хороиграние и веселие, но не и пиянство. Назад във времето такова поведение изобщо не е било одобрявано нито в делник, нито в празник. Обичайното право ревностно спазва християнското благоприличие. Предците ни са живеели в малки общности с ясно изразена йерархична структура. За тях заобикалящата ги среда е свещена симбиоза между видимия – материален и невидимия – ангелски свят. Как това се изразява в Трифун Зарезан? Преди да стигнем до виното в ритуала, нека потърсим първопричината за този ритуал и да се опитаме да се върнем към мъдростта, скрита в действията.
Най-популярното и характерно обредно действие в този изцяло мъжки празник е посвещаването на царя – Трифун, както и зарязването на лозето. Днес е възприето разбирането, че Трифун Зарезан е трудов обичай, свързан със стопанските процеси и очакваното плодородие. Така е, но не съвсем.
В съвременния български език думата „режа“ е придобила значение, свързано с отделяне на част от цялото или разделянето на цялото на много части. Столетия назад във времето глаголът „режа“ на древния ни език се произнася (шоп / шопи) 
и означава едновременно действието „рязане“, но и „търпя, понасям, пострадвам“, както и „взимам, получавам“. На същия древно тракийски език, със същото произношение (шоп / шопи) е и глагола „аз съм, ПРЕБЪДВАМ, съществувам, сътворявам, ще-би“ и „защитавам“. В идентичното звучене е закодирана тайната връзка между това да ПРЕБЪДЕШ на корена и на Лозата, но и да „пострадаш“, да „претърпиш“ – орязване, за да „вземеш“, да „получиш“ награда. Всички тези смисли-състояния биха могли да се отнесат единствено към някой, посветил себе си „защитник“ на кауза.
В честването на Трифун Зарезан има елемент на посвещение и той е при избора на цар. Този избор се прави, след като всеки стопанин е разчупил хляба си на лозето, отрязал е клонки от лозата и е полял отрязаното с вино. Отива се отпосле на оброчището. Това е свято пространство, извън населеното място. Там се подрежда трапеза с обредната храна и питие, в центъра на която се поставя сноп от отрязаните пръчки. Всеки е можел да стане цар на лозето, това е доброволен акт, но въпреки това се е внимавало този, които пристъпва към посвещението, да е доказал себе си като благоразумен и „уметен“ стопанин. Желаещият се познава по това, че взима снопа клонки от средата на трапезата. Нашият съвременен език все още пази значението на думата „клонка“ отнасящо се към „потомък“, „издънка“ на богат род. Древният тракийски допълва това значение на думата „клонка“ и то (ехлом) – „корона, венец“ 
. Короната на цар Трифун е именно венец от лозови пръчки.
След като предците ни са живеели според християнските норми на поведение, би трябвало действията в честването да имат допирна точка със свещените писания. В своето евангелие Св. Йоан споделя един от последните разговори на Христос с учениците си на тайната вечеря:
„Аз съм истинската лоза, и Отец ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва; и всяка що дава плод, очистя я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих. Пребъдвайте в Мене, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от самосебе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене. Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да сторите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде.“
Ако сравним персонажите във фолклорната традиция с образите в свещените писания и вникнем в същината им става ясно, че Трифун – господарят на лозето е образ, подобен на Твореца – господар и земеделец на цялото творение – Бог Отец. Пръчките са образ подобен на посветените, на хората, а лозата е самия Христос. Съотнасяйки образите от традицията към образите в писанията, можем да кажем, че основното послание, завещано нам от предците ни е да пазим живота си неделим от живителните сокове на лозата Христос. Акцентът с рязането на пръчките е да напомни важността на това да останем пръчки на Лозата, за да се случи за нас плодородието, успеха и берекета.
Със сигурност, описаната част от празника има още много пластове, но разказаното, макар и оскъдно, може да ни помогне да вникнем в същественото за нас, а именно това, че значимостта на моето аз, на моето съществуване се определя от това, на какво посвещавам времето и живота си и че моят доброволен, и съзнателен избор не би могъл да устои, ако изгубя духовните си основи, ако допусна отделяне от лозата Христос. Както се вижда и от самото естество на природата, не пръчките, които се отрязват от лозата дават плод, а тия, които остават, сиреч „ПРЕБЪДВАТ“ и то, когато бъдат очистени от старото, безплодното. И както лозата се очиства от старите пръчки и те се обричат на смърт, за да се развият младите, така и човекът, който търси обновление се очиства от Лозаря – Отец, чрез Неговото Слово, за да се развие новото духоплодно естество в него – новият човек, роден от горе, и да пребъде в истинския живот, който не преминава.
Трифун Зарезан е празник на Живота. Виното е символ на кръвта, без която няма живот. Той ни учи, че това да имаш пълноценен живот е много повече от това да се опиваш с вино и да гуляеш; а да си лозар е повече от това просто да отглеждаш лозе.
Автор: Десислава Иванова